знаеш ли след два дни заминаваш
ще ми бъде много трудно без теб
не знам какво ще правя
недей така ще ти мине
не се притеснявай както на кучетата
им минава така и на теб може
ако имаш малко воля
бъди мъж
виж аз много те обичам
но не искам да бъдем заедно
след два дни заминавам
и може би никога повече
няма да се видим
ако искаш мога да си извадя сърцето
и да ти го дам от уважение
не благодаря
сърцето ти ще подскача
в ръката ми и ако го изпусна
ще се изцапа
но виж мисля че ако ми дадеш
малко от червата си
наистина ще ме зарадваш
заповядай бръкни
и си вземи колкото искаш
.
.
.
благодаря
готов ли си
да
мисля че си избрах
топли са
така ли
да
не знаех
радвам се че се видяхме
тръгвам си и повече
никога няма да се видим
добре
довиждане
довиждане
а забравих след като
се разделим започни
животът си от начало
и си поживей добре моля те
ще видя
не обещай ми че ще го направиш
обещавам
вече съм сам и не си говоря с момичето
излизам забравям да затворя вратата
вървя
търся дърво
след известно време намирам стар бряст
изпикавам се на него
вали сняг
пикая много дълго
към края започвам да се въртя в кръг
струята изписва думата мъж върху земята
щастлив съм
изваждам червата й от джоба си
правя примка
окачвам я на един голям клон
и с усмивка на лице се обесвам
вече съм мъртъв
повече не съм жив
вися на червата и се поклащам в очакване
след половин час минава каруца
с двама цигани в нея
свалят ме от клона
и тримата поемаме по дългия път
към моя нов живот
съседите се ебат
в тишината
на няколко метра
от неподвижния труп
само стената им пречи
да видят човека
сложил край на живота си
пред очите на никого
с усмивка в ръцете
и малко трева
сега всичко е минало
и нищо не предстои
освен че
след няколко часа
светофарите пак ще ги пуснат
хората ще излязат от блока
и на никой няма да му пука
ча съседите се ебат
някои хора мислят
че живота е по-бавен
от смъртта
защото постоянно се
заблуждават че
нещо им предстои
други не мислят така
слушат Нирвана
пушат
и чакат времето им
да изтече
в черния двор без ограда
до падналата вече къща
последният стопанин е орисан
да бди над мъртвите си братя
в пожара всички изгоряха
а той остана да я пази
старинна къща без мазилка
с лица по черните первази
замръзнали в копнежи и тревоги
тук няма възрастни и млади
тук всички хора са еднакви
във танцa на смъртта - прокажен
а той седи и се усмихва
печално - сякаш ще заплаче
но с горда стъпка се раздвижва
и търси труповете даже
стопанинът на падналата къща
със лапи мокри в тишината
разкъсал своята верижка
със сенки от тъга се слива
и с черна алена усмивка
лети из двора без ограда
той чака утрото да дойде
и гледа как животът му догаря
след време всичко ще разчистят
и нова къща ще издигнат
и няма никой да си спомня
че тук живяло е семейство
със своите деца и куче
не скърца вече
по етажите
изгнилото въже
на
асансьора
отказаха се хората
от него
след тридесет години
служба
сега вратите му
не се отварят
и прах танцува по прозорците
семействата ги няма също
заминали на дълго пътешествие
отвъд асфалтовата улица
отвъд градинката със люлките
единствено
по домофоните личи
че тук живеели
са хора
не скърца вече
по етажите
изгнилото
въже
на асансьора
прерязано виси
във мрака
и слуша
шепота
на мъртвите
човек може да направи
машина на времето
с две счупени чаши и малко тъга
с едната ще си пререже вените
в другата ще си налее кафе
и когато се чувства най-тъжен
ще се удави в кръвта и на двете
прахта
по старите семейни албуми
захвърлени в шкафа
до масата
прозореца леко открехнат
и топлия глас от колоните
отдавна забравени прибори
от потъмняло сребро и стомана
в кухнята тясна варосана
мивката чашите каната
портретите
по хладилника и
тавана
дивана дрехите банята
плесента по стените
и ваната
и тихата песен
на сградите
всичко това
зелепено
с лепило
към белите страници
на
албума
прилежно подвързан
и
захвърлен
под дрехите
в сака ми
